НИЕ СМЕ ТЕЗИ, КОИТО ПРАВЯТ НЕЩАТА РАЗЛИЧНИ – част 3

Наближаваше последния ми ден. Бях решила да замина при приятели в Германия, за да се откъсна от случилото се и да презаредя батериите. Купих си самолетен билет за дата на последния ми работен ден, дори се налагаше да тръгна няколко часа по-рано от края на работното време. Пратих и-мейл до Мирослава, за да потвърди дали е сгласна и я помолих да подготви документите ми до обяд. Тя потвърди, че няма никакъв проблем.

И ето, че заветния ден дойде. Дотътрих се до офиса с куфара, подготвих си обходния лист и тръгнах да събирам автографи. Колегите ми бяха подготвили изненада – подарък и картичка, които бутнах в чантата, за ги разгледам спокойно в самолета. Минаваше обяд, а Мирослава така и не ме викаше в кабинета си. Помолих колега, с който бяхме и добри приятели, да ме закара до метрото, за да стигна по-бързо до летището, което се намираше на другия край на града. Момчето чакаше на полусъединител, аз чаках, всички чакахме, а чудото не се случваше… Оставаха по-малко от 2 часа до полета. Вече сериозно изнервена, нахлух в кабинета на шефката на „Човешки ресурси“.

• Мирослава, помолих те документите ми да са готови до обяд, какво става?
• Ох, ами аз… Трябва ми още един подпис, този на Ставрос, но той изчезна някъде и не си вдига телефона. – приплака тя.

Веднага се усетих къде е и с кой е.

• Няма да мръдна от стаята ти до като не си получа документите, звънни му пак!

Мирослава хвана телефона и на някое от поредните позвънявания от другата страна се чу ядосания глас на финансовия директор.

• Ставрос, как може да си толкова безотговорен! Нали преди 3 дни говорих с теб за документите на Калина и че трябва да си в офиса по това време.

От другата страна последва кратък отговор и връзката прекъсна.

• Идвааа. – с блажена усмивка ме информира тя.

Нейната стая гледаше към служебния паркинг, който се намираше на гърба на сградата. Това беше и причината да няма особено движение по него. Столът и беше така поставен, че тя стоеше с гръб към прозореца и нямаше видимост към двора. След 5 минути видях една от служебните коли да влита на паркинга и от купето и изскочиха двама души – Виктория и самият Ставрос. Вървяха бързо между колите и в този момент Русокоска демонстрираше част от завидните си умения – до като препускаше между колите, умело си наместваше и закопчаваше полата, сякаш цял живот това е правила. Исках да фрасна главата на Мирослава, така че да я завъря на 180 градуса, а след това да изрева в ухото и „С това ли ме превъзхожда тази коза?“. Финансовият директор довтаса след минута, подписа се, където му посочиха и с мазна усмивка ми подаде ръка на сбогуване. Сбърчих чело, нямах никакво желание да подам ръка на това смешно джудже, не само, защото го ненавиждах като личност, а и защото знаех къде са били ръцете му до преди 5 минути… За първи път през живота ми се ръкувах с връхчетата на пръстите. В следващия момент тичах по стълбите надолу и си търках ръцете с антибактериална кърпичка, нямах време да ги мия, вече изпусках полета! На една от междустълбичните площадки висеше огромен плакат със снимки на служители, направени на различни събития. Бяха го поставили при царуването на един от предходните изпълнителни директори преди доста години, когато все още бяхме млад и кипящ от ентусиазъм екип. Голяма част от „изображенията” отдавна не работеха в тази фирма, моята снимка също се мъдреше там. По средата на паното беше изписана фразата: „Ние сме тези, които правят нещата различни“. Преди се чувствах горда, че и аз съм включена под този надслов, сега се чувствах жалка. Жалка, за това, че бях повярвала на един лозунг, който очевидно всички „големи“ използват, за да впрегнат глупави добичета като мен. Сега, след 9 години, отново се явявах на старта, но нямах останали сили и вяра, че някъде там ме очаква нещо по-добро.

На входа, вече почти превключил на 2-ра предавка, ме чакаше колегата, който беше поел ангажимента да ме хвърли до метрото. Само ще спомена, че преминавайки по един мост гумите на колата изгубиха контакт с асвалта, а аз се питах дали пък наистина толкова ми се ходи до Германия и дали този мой приятел не е бивш автомобилен състезател? Поне пликове и памперси да раздаваше при качването!

• Да те закарам направо до летището?
• Ааа, и дума да не става! Искам да кажа, не е необходимо. Няма да успееш да вземеш разстоянието за по-малко време от влакчето на метрото, пък и да не отсъстваш твърде много от офиса. – заоправдавах се аз.

Колегата пусна една тънка усмивка от типа „Искаш ли да проверим дали не мога по-бързо от метрото?“, но все пак се съобрази с мнението ми и ме остави на спирката. Благодарение на неговото шофиране и на факта, че пътувах с ръчен багаж, пристигнах на гейта малко преди да го затворят. След като се настаних на седалката в самолета и успокоих малко сърдечния ритъм, се сетих за картичката и подаръка. В кутийката имаше чудесен бял часовник – символ на раздялата и картичка, в която голяма част от колегите ми бях написали пожелания. Поплаках си на рамото на един възпълничък чичко до мен, който се притесни, че се страхувам от предстоящия полет.

• Не… аз, не е това… – от хлипане и сополи не ми стигаше въздух и за това бутнах картичката под носа му.
• Ооо, това ли било? Местите се в нова страна, не е толкова страшно, пък и вие сте млада – успокояваше ме господина.

Месеци по-късно, кошмарите ми продължаваха. Всяка вечер в сънищата ми ме посещаваха моите стари познайници – Рапунцел, Яйцето, Жан, изпълнителният директор и веяната скумрия Мирослава. Борех се със себе си, не намирах спокойствие. Мразех ги до дъното на душата си, а не знаех защо. Защото бяха хитри и успяха да ме избутат от пътя ми? Кой ми беше виновен, трябваше да го предвидя. Защото не ме подкрепиха и толкова години аз гонех хоризонта? Не знам… Чудех се каква е поуката, която трябваше да си извадя от тази случка, как трябваше да се „нагодя“ към тази среда. Исках и аз да правя нещата различни, но не по начина, по който ми демонстрираха. Мразех безсилието си и това, че единственият ми шанс за възмездие е в ръцете на съдбата, на Господ, на провидението, на живота, наричайте го както искате. За първи път трябваше да чакам някой друг да свърши нещо, което беше мое желание. Единствената ми надежда се уповаваше на вярата, че всичко в природта се крепи на равновесието. Ако дадеш – ще ти дадат, ако вземеш – ще ти вземат, не в момента, в който ти си упражнил действието, а тогава, когато най-малко очакваш. Така че, дядо Боже… ти си на ред!