НИЕ СМЕ ТЕЗИ, КОИТО ПРАВЯТ НЕЩАТА РАЗЛИЧНИ – част 1

Беше едно безкрайно падане. Летях в тъмна пропаст, която сякаш нямаше дъно, аз падах по гръб и с ужас и безсилие наблюдавах изчезващата светлина в другия край. Протягах ръце, мъчейки се да се хвана за нещо, но единствено сухи клони ме шибваха до кръв. Исках да извикам, да изпищя, но от гърлото ми не излизаше дори и хриптене. Отворих очи, не, не сънувах. Гърчавата началничка на отдел „Човешки ресурси“ все още нелепо се усмихваше срещу мен, а прекият ми началник, с вдигнати зад тила ръце, гледаше мълчаливо през прозореца. „Да, мила. Правилно разбра, отиваш си след близо 9 години работа във фирмата, защото, по дяволите, така и не се научи да си държиш езика зад зъбите, да пускаш по една мазна усмивка на началството и да си казваш C’Est la Vie, какво ме засяга, важното е, че си получавам заплатата в края на месеца!“. Като всеки нормален човек, не си мислех, че съм застрахована от такива събития и да, не бях глупачка, усещах, че вече не съм удобна. Бях репетирала на ум какво ще кажа, как ще реагирам в такава ситуация, но уви, нищо не се получи. Студена пот избиваше по тялото ми, макар че беше средата на лятото.

• Аз все пак мисля, че има какво още да дам и да покажа. Не може ли да ми дадете шанс? – промълви някой. Това аз ли го казах? Все едно се наблюдавах от страни, на онзи кожен стол стоеше една обвивка, а съзнанието ми се подпираше някъде на стената на стаята, защото то не обичаше да стои на едно място и сега безмълвно наблюдаваше тримата участници в разговора и чакаше да свърши неравния мач. „Алооо, върни се обратно! Опитай се да направиш нещо!“ крещеше обвивката. „Странно, но сега успяха да ти затворят устата.“
• Ами, не! – краткия отговор на Жан ме върна скорострелно в реалността – Калина, решението е взето и не подлежи на обсъждане. За теб няма бъдеще в тази компания.

Бях вторачила поглед в петната от пот по ризата му. „Поне си свали ръцете“, мислех си аз. И въобще как беше възможно човек на толкова висока позиция да има такъв неугледен вид. Ето, пак губя концентрация!

• Ние няма какво да ти предложим – обади се пискливото гласче на Мирослава, шефката на отдел „Човешки Ресурси“ и побутна документите към моята обвивка.

Странно е колко много време ми е необходимо да опиша мислите и чувствата, през които минах в онзи момент и как тогава емоциите, трупани години наред, прелитаха за части от секундата през съзнанието ми. Това ли бяха същите хора, с които аз неколкократно правих срещи, за да коментираме готовността ми за следваща стъпка в кариерата и те, кимайки с онези шамандури, ме уверяваха, че и този момент ще дойде, че търпението ми ще бъде възнаградено? Е, дойде! Златният момент на слава, в който с един шут, шутовете ми показаха кой държи силните карти.

Шефът ми пак се зазяпа през прозореца и сякаш не на мен, забоботи:

• Калина, аз съм готов да ти напиша препоръки. Смело давай телефона ми на компаниите, в които кандидатстваш. Ти винаги си била top performer и задачите, които са ти били поставяни, са били постигани в срок и с перфектно качество.

Добре, че бях седнала! Е, поне обвивката, де! Съзнанието ми току-що се бе свлякло по стената. Чутото се отрази и на опаковката, очите и се опулиха и достигнаха размера на понички. Дано не съм почнала да халюцинирам от стреса и слухът ми да е почнал да си съчинява, за да попречи на главния мозък да експлоадира. „О, ушета! Така става по-зле. Как така ми предлага да напусна фирмата, а в същото време ще ме препоръчва на други? Полудявам явно!“. Нямах време за дълги анализи, т.к. Мирослава нервно се размърда на стола си, все едно ми казваше “Хайде, подписвай документите и да приключваме!“.  Зачетох листчето с офертата, но нищо не разбирах, сякаш беше написано на мандарин. Поех си въздух, впрегнах цялата си воля и зачетох на ново. Я, явно го владеех този език! След 5 минути положих подпис, удостоверяващ, че съм получила известието и тръгнах към стъклената врата на офис стаята.

• Ние знаем какво изпитваш и ти съчувстваме! – изписка слаботелесното същество.

Боже, тази наистина ли си мисли, че от това ще се почувствам по-добре? Да бе замълчала, по на място щеше да е. Обърнах се и с приглушен глас казах:

• Повярвай ми, не знаете и дано никога да не разбирате!

Излъгах, вътрешно ги проклинах и се молех и те да изпитат това разочарование, което стягаше като обръч сърцето ми.

Прибрах се в къщи, дамата и господинът бяха достатъчно далновидни да ми сервират новината в края на работния ден. На документа, който бях подписала в полусън, давах съгласието си да продължа да работя с тях още 6 седмици. Знаех много добре причината, трябваше да обуча заместник, т.к. през тези години винаги работех сама и никой нямаше конкретна идея в какво се изразяват задълженията ми.

Не можех да се храня, вечер, ако въобще успеех да заспя, сънувах все едни същи хора – тези, с които водих разговора. Събуждах се цялата плувнала в пот и се молех да не заспивам отново, за да не виждам омразните физиономии. През оставащато време карах колело до работа, защото смятах, че има риск да блъсна някой с колата в следствие от недоспиването ми. Когато бях в офиса, сълзите ми постоянно се стичаха по бузите. Бях решила, колкото и да ми е трудно, да не коментирам с  колегите, за да разберат по официалния ред – т.е. чрез и-мейлите, които пускаха до цялата фирма, за да известят, че еди кой си напуска или го напускат. През цялото време, обаче в главата ми се блъскаше един и същи въпрос. Защо? Защо се случваше на мен? Защо сега, а не преди година или две? Тъй като не можех да си отговоря сама, много често го задавах на най-близките ми, тези, които минаваха през изпитанието с мен. За съжаление, никой от отговорите не потушаваше пожара, който гореше в мен и от който, да, знаех, страдах само аз. Моето огорчение и омраза задушаваха само мен, до като подпалвачите привидно си живееха добре и по старо му – с безкрайно пушене на  цигарки пред офиса – Главният Център за Разпространение на Бързи Клюки и дълги обяди извън офиса. Там се провеждаше анализ на наученото по време на пуш-паузите. Аз не пуша. И си нося обяд от нас. От където и да погледнеш – една смотла, недостойна да се включи в екипа на „меринджеите“. Когато завърших университет, искрено вярвах, че с труд и упоритост мога да постигна всичко, че няма да има врата, която да не мога да отворя. Позовавах се на добрите си дипломи, езиците, които владеех, образованието в чужбина и широката обща култура, която получих, израствайки в добра семейна среда. Сега това чувство се завъща, отказвам да се предам, не са тези хората, които ще успеят да ме прекършат. Смятам, че последното нещо, което остава на човека, е вярата му в собствените му способности, не онези надценените, а тези, които разпознава като свои качества, когато остава насаме със себе си. Сигурно смятате, че аз съм поредната с неосновано вдигната глава. Майка ми ме възпитаваше под мотото: „Винаги ще се намери някой, който се справя по-добре от теб“,“Но това не означава, че трябва да се отказваш от състезанието и да не тичаш след най-добрите“, винаги допълваше баща ми. В онзи момент, обаче, основата, на която стъпвах, я нямаше. Когато минавах по коридорите и се засичах с началството, извръщах глава на другата страна, за да не се налага да срещнем погледи и да се разплача.

Седмица по-късно, Жан поиска да се видим в една от малките конферентни зали, за да ме информира за следващите стъпки. За секунда се загледах в студените му сините очи и си спомних как на една безкрайна среща, на която беше събирал отдела, разсъждавах на ум за качествата му се сетих за трима приказни герои – Страхливият лъв, Плашилото и Тенекиеният дървар само, че за разлика от персонажите на Лиман Франк Баум, той никога не откриваше смелостта или сърцето си, нито пък се научаваше да използва сламата, която запълваше пространството между ушите му. Смехът му също беше запомнящ се – наподобяваше звънък кикот, по време на който главата му се клатеше нагоре-надолу като на играчките, украсяващи таблата на колите.

• Извиках те, за да ти кажа коя е твоята заместничка – подхвана директно той – Ти я познаваш. Нашият избор се спря на Виктория.

Признавам, че не бях изненадана. Виктория беше работила във фирмата в продължение на една година на позиция по заместване. Беше около 30-годишна, с дълга руса коса, сини очи и несъразмерно голям гръцки нос. Ходеше по коридорите сякаш стъпваше по подиума на ревю от седмицата на висша мода в Париж. Лицето и винаги бе покрито с дебел пласт грим, който ми приличаше на погребална маска на някой фараон. По стечение на обстоятелствата, тя замина на 1-седмична командировка в чужбина с финансовия директор – 45-годишен левент с лъщящо, сякаш полирано теме, на което не бе останало и един-единствен косъм. Колегите шеговито го наричаха Хъмпти Дъмпти, защото беше висок завидните 165см и когато седнеше зад огромното си бюро, единственото, което се виждаше зад големия монитор на компютъра, беше една яйцевидна глава с къси крачета, които висяха от стола, без какъвто и да е шанс да допрат пода. Описаният по-горе еталон за мъжка красота имаше съпруга и 2 деца. След като се върнаха от работното посещение, отношенията между Рапунцел и Яйцето не бяха същите. Когато изтече срока по заместване, Ставрос, истинското име на финансовия директор, почти полудя. Опита какво ли не, за да я задържи, разигра началниците на всички отдели, но никой не можа да уреди нещо различно от временна заетост. Причината се коренеше във факта, че от годините на кризата, компанията беше предприела резервирана политика за откриване на нови позиции и така се стигаше до единственото решение – някой трябваше да напусне фирмата, за да се освободи работно място. Принцесата не беше съгласна за пореден път да заеме временна позиция, за това ли беше работила толкова усърдно!? За това реши мелодраматично да напусне сцената на Голямата Международна Компания и да се завърне победоносно 3 месеца по-късно на моето място.

• Естествено, че я познавам, нали и нея обучавах, когато започна работа във фирмата както обучавах и теб – отговорих на един дъх аз. С усмивка си спомних как при постъпването си на служба при нас, Жан броеше на ум клетките в екселската таблицата като държеше линийка в едната ръка, че да не си загуби реда и често чукаше по монитора с нея. Причината беше, че не познаваше и една функция на програмата.

Последва неловко мълчание.

• Тя ще дойде при нас следващата седмица, ще сложим едно бюро до твоето, за да може да се учи. Освен това, ще я пратим на обучение при твоите колеги от Чехия и Словакия.

Направо ми причерня. Аз никога не бях виждала лично въпросните колеги за 9-те години, изкарани във фирмата, а те работеха на по-големи пазари и имаха богат опит. Какво можех да кажа или да направя? Нищо.

В уречения ден госпожицата ме чакаше в стаята ми, поздравих я хладно. Тя съзаклятнически огледа дали има някой в коридора и затвори вратата.

• Калина, искам само да ти кажа, че не знаех за това, което се случва с теб. Жан ми се обадиии и ми каза, че имат подходяща позиция за мен, а аз имам крайна нужда от промяна. – подхвана за „Добър ден“ Русокоска. Реших, че трябва да прекъсна театъра още в първа част:
• Виж, ще свърша това, за което все още ми плаща тази фирма, но нека не се преструваме. Нямам сили и желание за това.

Никаква реакция не се изписа на маската.

• Добреее, значи, кога почваме? Аз само имам да свърша една работа.
• Когато ти е удобно, аз съм тук от 9:00 до 17:30.

Рапунцел се заклати на токчетата по коридора, но не стигна много далеч, а именно до съседната врата, където беше кабинета на финансовия директор.

Малко по-късно отново ме привикаха на среща при началника и шефката на „Човешки ресурси“. При влизането ми в помещението за пореден път ми направи впечатление болезнената слабота на Мирослава както и подобната на старинен папирус кожа, мътните очи и пожълтели зъби. Въобще, сигурни показатели за човек, който злоупотребява с цигари, алкохол, ако не и с нещо друго. Очевидно беше, че от години съзнанието и се противеше на заниманието, с което си изкарваше хляба и и бяха помощни средства, за да намира спокойствие. Човек какво ли не прави за пари.